Таралежчето, което си постла за зимата
Беше есен в гората. Листата бяха пожълтели и почервенели, а вечерите идваха рано. Малкото таралежче Тошко се прозя така широко, че всичките му бодлички се раздвижиха.
– Скоро ще дойде зимата – каза то. – Тогава трябва да заспя. Но първо трябва да си постеля.
Тошко затърча с малките си крачета. Туп-туп. Туп-туп.
Под елата седеше катеричката и подреждаше шишарки.
– Катеричке – каза Тошко, – имаш ли нещо меко за леглото ми?
Катеричката се замисли. После откъсна парченце мъх от един камък.
– Ето – каза катеричката. – Мъхът е мек и зелен и ухае на гора.
– Благодаря – каза Тошко. Взе мъха и затърча нататък. Туп-туп. Туп-туп.
До поточето седеше малка птичка и почистваше перата си.
– Птичке – каза Тошко, – имаш ли нещо меко за леглото ми?
Птичката се разтърси и едно перце се понесе надолу, бяло и леко.
– Ето – каза птичката. – Перцето е топло и леко като дъх.
– Благодаря – каза Тошко. Взе перцето и затърча нататък. Туп-туп. Туп-туп.
На върха на хълма се издигаше старият дъб. Той беше най-старото дърво в гората и по клоните му още имаше много листа.
– Дъбе – каза Тошко, – имаш ли нещо меко за леглото ми?
Подухна лек ветрец. Дъбът въздъхна с всичките си клони и листата се понесоха надолу едно по едно – жълти, кафяви и сухи. Събраха се на купчина точно пред крачетата на Тошко.
– Ето – прошумоля дъбът. – Листата ми са сухи и шумолят. Под тях е топло през цялата зима, чак докато дойде пролетта.
– Благодаря – каза Тошко.
Той сложи мъха най-отдолу. Върху него сложи перцето. После се мушна под дъбовите листа и те го покриха като одеяло.
Беше меко. Беше топло. Ухаеше на гора.
Тошко се сви на малко, кръгло кълбо. Поe си дъх бавно. И издиша, още по-бавно.
Далеч под елата катеричката се настани в гнездото си. До поточето птичката скри глава под крилото си. Дъбът стоеше неподвижно и пазеше.
И първата снежинка падна съвсем тихо върху купчината листа, под която спеше Тошко.
Лека нощ, Тошко. Лека нощ, горичке. Лека нощ и на теб.
